Кредитните регистри в Европа прилики и разлики с ЦКР в България част 2
Бариерата пред регистъра
Ако всичко до тук са по-скоро прилики, основните разлики между кредитните регистри се състоят в две неща – кой въобще попада в тях и те самите дават ли някаква оценка (т.нар. кредитен рейтинг).
Какъв тип задължения попадат в регистъра се определя от надзорния орган. Това означава, че обичайно централната банка решава дали ще се събира информация само за банковите заеми или ще се добавят и дългове към други институции. Австрия, Испания и Португалия, например, включват в регистрите си данни за финансовите институции, застрахователните компании, лизинговите и факторинговите компании. Италия и Белгия се фокусират само върху финансовите компании – местни и клонове на чужди такива, а Германия включва само финансовите и застрахователни дружества. В България задължителните участници са банките, финансовите институции, платежните институции и дружествата за електронни пари (детайлните изисквания и регулиращите документи са тук).
По-интересен е въпросът има ли някакво ограничение за вписване в регистрите. Оказва се, че има и това е минималната сума на задължението, над която то подлежи на вписване в регистъра. Тази сума варира в доста широк диапазон – в Португалия е 50 евро, а в Германия – 1 млн. евро (да, именно милион, като обаче е важно, че става въпрос за държавния кредитен регистър, а не за SCHUFA – системата за определяне на кредитен рейтинг). Три са причините да съществува такава граница. Първата е свързана с обема на обработваната информация – в Германия се събират данни от над 5000 институции, но в регистъра фигурират записи за около 850 000 заема (данните са за 2017 г., динамиката на цифрите може да се проследи на сайта на DeutscheBundesbankтук), а в Аржентина се събира информация само от 150 банки, но при долна граница от 50 долара, регистърът включва почти 5 млн. кредитополучателя. Ако се налага специфична обработка на подаваната информация, то масивът би бил почти неизползваем за по-малките кредитори, които не разполагат и със специализирани софтуерни решения. Втората причина е свързана с вероятността от грешки. Популярна е историята на една от латиноамериканските банки, която изпраща предварително одобрени кредитни карти на свои клиенти като част от стратегия за агресивно навлизане на пазара. Голяма част от хората просто унищожават получената карта, без въобще да я ползват. След година, обчае, се оказва, че всички, получили картата, са попаднали в кредитния регистър като лоши платци заради неплатени такси. За да е бъркотията още по-голяма, се оказва, че корекции в регистъра не са възможни и следва поредица от сложни упражнения за справяне със ситуацията. Наличието на долна граница обичайно елиминира точно такива случаи – на грешки и на оспорвани малки задължения. Последната причина е свързана с основната цел на регистъра – ако е създаден по-скоро на пазарен принцип, тогава и малките заеми са от значение за прогнозиране на поведение. Ако, обаче, целта е надзор на кредитните институции, тогава малките заеми не носят никакъв съществен системен риск – важните са големите експозиции (какъвто е случая в Германия, например). В Италия долната граница е 30 000 евро, в Испания – 6 000 евро, във Франция – 25 000 евро. В България - подобно на Белгия, Чехия, Латвия, Словения и Словакия - в ЦКР подлежат на отчитане всички кредити, независимо от размера им. Данните показват, че наличието на долна граница за вписване обичайно стимулира паралелното развитие и на частни кредитни бюра, които да запълнят тази празна информационна ниша.
Кредитният рейтинг
На пръв поглед изглежда съвсем логично щом държавата разполага с толкова много информация за кредитополучателите, тя да определя и кредитния им рейтинг, който да се ползва от всички кредитори. Въпреки, че част от кредитните регистри класират заемите (респективно и получателите им) в няколко групи (обичайно пет или шест), които са индикатор за състоянието им от редовност до загуба, се счита, че подобна практика е доста критична. Първият риск е свързан с прецизността на самата оценка. Обичайно кредитният регистър взема под внимание текущото състояние, докато скоринг моделите са доста по-сложно функциониращи системи, базирани на исторически данни, които имат по-добра способност за разграничаване на типове кредитополучатели и тяхната прогноза е значително по-достоверна. Друг недостатък е прехвърляне на една негативна оценка между различните кредитори. Това най-често се случва при оспорване на задължения или при друг вид неразбирателства с един от заемодателите, които резултират в неплащане. Когато нещо подобно се случи, кредиторът подава към регистъра информация, че клиентът е в просрочие. Регистърът му намалява кредитния рейтинг и тази оценка се озовава при другите кредитори с редовното месечно изпращане на информация и те на свой ред понижават собствената си оценка за същия кредитополучател, без да имат реален негативен опит с неговото поведение. Така, без възможност за каквото и да било защита, ощетен се оказва заемополучателят. Последният проблем е свързан с оценката на риска въобще – има вероятност отделните кредитори да се откажат да правят собствен анализ на кредитоспособността, разчитайки само на рейтинга от регистъра. Тогава в случай на изпадане на кредитиращата институция в ликвидна криза заради много отпуснати лоши кредити, е възможно да бъде обвинен регистъра – ако там, където регулира държавата с всичките си възможности за набавяне на информация, не се е знаело, че някой кредитополучател не е надежден, как да го разбере частна компания?! Затова и препоръките на международните институции са към кредитните рейтинги, определяни от дължавни кредитни регистри да се подхожда предпазливо, а кредиторите да ползват собствени модели за оценка на кредитоспособността.
Европейски кредитен регистър
Въпреки, че и това сякаш звучи логично, за момента все още не е реалност, а и не се очертава като възможност в близко бъдеще. Че има необходимост е повече от ясно – свободното движение на хора и пари в рамките на ЕС изправи местните регистри пред предизвикателството информацията в тях да е непълна и неточна, защото не включва данни от другите държави – няма никаква пречка в момента български гражданин да вземе заем в Италия, например, без това да повлияе на записите за него в ЦКР. За обединяване на кредитните регистри или за създаване на единен такъв се говори от няколко поредни Европейски комсии в последните двадесет години, но резултати няма. Причините са свързани както със съществените различия между националните регистри (различни участници, долни граници на задълженията, защити на информацията, различни технологични решения), които биха довели до сериозни затруднения при интеграцията им, така и с известно нежелание да бъде пренесена наготово толкова много информация в държави, които не поддържат регистри и реално няма да допринесат за качеството на данните в общия масив. Не на последно място е финансирането на толкова голям проект, какъвто би бил обединяването на националните кредитни регистри. Известен напредък в посока сътрудничество е постигнатото споразумение за трансграничен обмен на информация по конкретни специфични казуси. За момента това се използва само при съдебно преследване. Въпреки, че до момента напредъкът е по-скоро незабележим, експертите са единодушни, че в бъдеще националните кредитни регистри ще бъдат изместени от общоевропейска база данни. И това е един от малкото случаи, в които традициите няма да са от помощ – страните, които по-скоро са създали кредитните си регистри, имат по-голям шанс да ги интегрират по-лесно. А България е именно сред тези държави.