Кредитните регистри в Европа прилики и разлики с ЦКР в България част 1
Кредитните регистри – не само в България, но и в другите държави, в които се поддържат – са едно и също: база данни. В тази база редовно се добавя информация за кредитите, отпуснати от институциите, за задлъжнялостта на отделните заемополучатели и за начина, по който изпълняват задължението си за редовно погасяване. Самото им съществуване е свързано със старото правило от психологията, че бъдещото поведение на човек може да се определи като се види как се е държал до момента (не че промени са невъзможни, но когато става въпрос за поведение, то е общо взето устойчиво и коренната му промяна отнема доста време). Затова и най-често данните от там се ползват за оценка на кредитоспособността, т.е. за прогнозиране на вероятността човек да погасява редовно заемите си. Има ли някаква разлика между отделните регистри, обаче, или всичко е едно и също?
Преди подробностите е важно да се направи едно уточнение - когато се говори за кредитни регистри, обичайно се има предвид базите данни, поддържани от самите държави чрез централните банки или други отговорни институции. За частните регистри обичайно се ползва термина „кредитни бюра“ и начинът, по който функционират в голяма степен се определя от търсенето и предлагането на информация на пазара. Понеже единственият наличен в момента у нас регистър е този на БНБ (т.е. държавния), интересно би било да се разбере къде се намира спрямо другите такива в останалите европейски държави.
Пазара на информация в ЦКР и ролята на държавата
В началото на новото хилядолетие Световната банка провежда дълго и мащабно проучване за това как са организирани и как функционират кредитните регистри по света, а резултатите са доста интересни (всички публикации на Световната банка по темата могат да бъдат намерени тук). Въпреки, че регистрите изглеждат като неразделна част от банковата система навсякъде в цивилизования свят (все пак първият такъв е създаден през далечната 1934 г. в Германия), активното им развитие е съвсем от скоро – едва от 90-те години на 20-ти век. Причините са свързани от една страна с икономическото стабилизиране след години турбуленции, а от друга – с намаляването на лихвите през този период, които от своя страна стимулират активното кредитиране. Когато става въпрос за краткосрочни кредити, оценката на кредитоспособността се базира най-вече на приходите и разходите – има ли заемополучателят достатъчно пари, за да си върне дълга. Колкото повече се увеличава срокът на заема, обаче, толкова по-важно става да се разбере какво е обичайното поведение на заемополучателя. Все пак през годините се случват различни неща, включително и проблеми с парите, и тогава водещ става поведенческият модел – склонен ли е човек да търси и да намира начини да остане коректен платец или по-скоро подхожда с пренебрежение към задълженията си. Това означава, че ако е вярно, че поведението се прогнозира с поведение и целта е да се оцени бъдещата платежна дисциплина, тогава трябва да се погледне миналата такава. Именно като отговор на въпроса Къде да се погледне? започват активно да се развиват кредитните регистри. Това всъщност е пазарния принцип на развитие на тези бази данни. Оказва се, че колкото по-малко защитени от законодателството са интересите на кредиторите, толкова по-вероятно е да възникне кредитен регистър на пазарен принцип. По този начин се развиват събитията в САЩ. Там в началото на 90-те функционират около 2000 различни регистъра. Три десетилетия по-късно са останали само 300, а съществена роля изпълняват само трите големи – Equifax, Experian и TransUnion.
По същото време освен кредиторите, които са загрижени за поведението на заемополучателите, известно безпокойство за това какво се случва с кредитите започват да изпитват и надзорните органи на банковите системи в различните страни. Тяхното опасение е свързано повече със стабилността на цялата система – дали търговските банки подхождат достатъчно отговорно към оценката на риска при кредитиране (все пак раздават пари на вложителите, не собствени средства) и дали не се надува кредитен балон. По този начин пък се оформя и развива идеята за публичните кредитни регистри като допълнителен иструмент за банков надзор на институционално ниво от съответните регулаторни органи. Изпълнявайки тази цел, работят повечето регистри в Европа. За разлика от пазарните, подаването на информация към тези регистри е задължително за определени пазарни участници в предварително определени срокове, ползването на данните е ограничено (обичайно се прилага принципът на реципрочността – който подава информация, той има право и да ползва), ползването на информацията е безплатно или се плаща малка такса и се изпращат данни не само за негативното поведение (т.е. просрочията), но и за цялостната кредитна експозиция (т.е. колко пари на кого се дължат, въпреки че погасяването им е редовно). Именно това последното подпомага централните банки в надзорната им функция. Навсякъде, където работят такъв тип регистри, изпращаната към кредиторите информация е обобщена. Това означава, че не се изреждат конкретните инстиуции, към които съответния човек има кредити, а се обобщават дължимите суми по видове кредити и кредитори (т.е. видимата за участниците в регистъра информация е нещо като „1000 лв. към три небанкови финансови институции“ или „два потребителски кредита към една банка“). Такъв тип информация обичайно се получава редовно за собствените клиенти и при поискване когато се появи нов потенциален клиент (това са т.нар. у нас справки в ЦКР).