Историята на кредитните карти
ИСТОРИЯТА НА КРЕДИТНИТЕ КАРТИ – ОТ ЖЕТОНИТЕ ДО ЧИПОВЕТЕ И ИНТЕРНЕТ
Изглежда, че все едно винаги са съществували – толкова сме свикнали и с тях, и с употребата им. В САЩ циркулират над 1 млрд., в Европа са над 800 млн. (при население от малко над 600 млн., това прави по повече от една при част от хората), а в България през 2019 активните са над 1,2 млн. Става въпрос за кредитните карти – нещо, което съществува в този си вид едва от 50-те години на 20-ти век. Как въобще се появиха и как станаха толкова популярни по света, а и у нас?
Преди началото
Изследователите твърдят, че нещо, наподобяващо кредитни карти е съществувало още в древна Месопотамия. Открити са следи от употребата на глинени плочки, които се използвали при търговията с Индската цивилизация и благодарение на които се избягвала физическата размяна на пари. От този далечен момент до края на 19 в. в САЩ, обаче, не се случва нищо интересно. Тогава някъде за пръв път търговците въвеждат нещо, което повече прилича на метален чип или медал. Той се е предоставял от конкретни големи магазини на познати и лоялни клиенти, които имали открита сметка там. Върху него са били изписани номера на въпросната сметка и името и логото на търговеца. Когато човек пазарувал, той нямало нужда да плаща веднага – давал чипа, информацията от него се преписвала върху квитанцията и въпросът приключвал. В края на месеца цялата натрупана сметка се погасявала. Тези чипове насърчавали лоялността на клиентите и осигурявали по-качествено обслужване, но създавали и доста главоболия – при преписването на данните често ставали грешки, а и самите чипове можели да ползват от който ги донесе в магазина, т.е. измамите с откраднати чипове не били никак редки.
В края на 20-те години на миналия век чиповете били заменени с удивителна за времето си иновация – метални правоъгълни карти, върху които вече фигурирало – освен другата информация - и името на собственика (защо да се направи това е отнело почти петдесет години не е ясно). Тогава се подобрила значително и технологията на ползване – при покупка въпросната карта вече се притискала през лента, напоена с мастило към разписката (нещо подобно на старите пишещи машини) и дори не се налагало преписване на данните от нея. Благодарение на тези промени все повече търговци започват да издават такива карти за редовните си клиенти. Същественият недостатък, разбира се, бил, че с една карта може да се пазарува само в един магазин – този, който я е издал.
За пръв път през 1934 г. с една и съща карта вече можело да се пазарува от различни компании. Всъщност става въпрос само за самолетни билети и за картата AirTravel. Тя била създадена от американската Асоциация на въздушния транспорт, рекламирала се като Купи сега, плати по-късно, давала 15% отстъпка от цената на билетите и с нея можело да се пазарува от цели 17 различни авиокомпании. За добрия пазарен отзвук е показателен фактът, че само няколко години по-късно – през 1941 г. – половината от приходите на авиокомпаниите идвали именно от тези карти. По това време авиокомпаниите започват да предлагат погасителни планове с идеята да привлекат още и още нови клиенти. Именно това е реалното начало на картите, въпреки че заради преобладаващото изискване цялото задължение да се плати в края на месеца, те не се считат за наистина кредитни.
Легендата за старта
Историята е доста експлоатирана и позната – през 1950 американският банкер Франк Макнамара на бизнес вечеря в известен ресторант в Ню Йорк внезапно установява, че си е забравил портфейла и не може да плати. След телефонно обаждане, жена му го измъква от конфузната ситуация, но явно случката е доста травмираща защото няколко месеца по-късно заедно бизнес партньора си се връщат в ресторанта с картонена карта и с неустоимо предложение. Така се появавя DinersClub – първата карта за множество плащания, различни от самолетни билети. Всъщност системата е проста – когато притежател на картата купува нещо, вместо пари, дава картата си. След това банката на г-н Макнамара плаща на търговеца, а в края на месеца човекът с картата трябва да си погаси задълженията към банката. Само за една година новата карта се сдобива с 20 000 картодържатели (в един напълно хардуерен свят без интернет и почти без телевизия това е сериозно постижение). AmericanExpress, която работи на същия принцип, се появява чак през 1958 г. – голяма изненада, защото те са големия иноватор: създават платежните нареждания и пътническите чекове и обмислят такава карта, която да се ползва при пътувания, още от средата на 40-те.
От този момент нататък няма връщане – пак през 1958 г. BankofAmericaразпраща собствените си BankAmericard на избрани клиенти в Калифорния по пощата без те въобще да са искали или кандидатствали за картата. Тази практика се ползва и до днес в САЩ, а въпросната банка десет години по-късно се превръща във Visa– един от двата най-големи картови оператора в света. Другият – MasterCard – е създаден през 1966 г. като обединение на група калифорнийски банки, което предлага междубанкова карта, т.е. вече човек има сметка в своята си банка, търговецът – в неговата си, а в рамките на банковата асоциация (т.нар. картов оператор) се „изчистват“ междубанковите разплащания. Така съществува системата и до днес, като в момента всяка търговска банка участва в единия или и в двата картови оператора и издава карти, брандирани с съответното лого.
НАПРАВИ СИ БЕЗПЛАТНА КРЕДИТНА ОЦЕНКА
Еволюцията на техниката и историята на последната карта
Съвсем в началото картите са картонени. При плащане търговецът прави тяхно копие, закача го за сметката и го изпраща в банката, а служителите там ръчно осчетоводяват операцията. Нещата рязко се променят, когато в края на 60-те от IBMпредлагат за ползване магнитната лента и създават стандарт за изполването й, така че употребата на кредитните карти да стане значително по-лесно и сигурно, включително и в международен мащаб. Тази технология се ползва и през 90-те, въпреки че днес вече се счита за примитивна и рискова. За известно време я заменят RFIDчиповете, които предлагат радиочестотна идентификация при безконтактните плащания. Проблем, обаче, се оказва възможността дистанцията за четене да бъде увеличена (т.е. при измами да става от разстояние от около метър) и лесното копиране на данните. Затова в крайна сметка картите в момента са с чипове, отговарящи на т.нар. EMVстандарт. Той предполага близък контакт с картата, за да стане плащането (става въпрос за няколко сантиметра) и генерира уникален код за всяка трансакция, който се подава към банката за потвърждение. По този начин значително се намаляват случаите на измами с карти. И понеже става въпрос за съвсем малък чип, наличието на пластмасова карта вече не е от такова значение. Затова и преди няколко години MasterCard и Visa, независимо едни от други представиха прототипите на пръстените за безконтактно разплащане – съвсем прилични и приемливи за носене бижута с вграден чип, който дава възможност на човек да разполага с парите си, без да разнася портфейл или телефон. В момента продуктите вече са на пазара, включително и произведени от компании, несвързани с операторите. Платени са, което напомня ситуацията с първите simкарти и цената им е все още висока, но развръзката с ползването им тепърва предстои. Казано по друг начин, има вероятност този тип кредитиране като концепция да продължи да се ползва, но самите карти скоро да останат в историята.
Разбери повече за Кредитните карти